По предания се говори, че в крайморските градчета на България е имало богомилски гробища. И досега тези места ги наричат така. При несистематични или случайни проучвания обаче там богомилски паметници не са открити, ала трябва да си припомним за многовековните турско и византийско робство, когато много паметници са били разрушени и следите им потулени. Още повече византийската черква преследваше богомилите, наричаше ги еретици, а в Цариград тържествено бе изгорен на клада един от видните богомили – съвършеният Василий.

Освен при морето, навярно богомилски центрове е имало и около Велико Търново, столицата на Втората българска държава. В околностите й, там, където са били лозята и малките къщички и вили, са съществували ровове, някъде още има следи от тях. Знаело се е, че отвъд рововете са били местата на богомилите. Те са живеели в общества, в общини, които в определена историческа епоха вероятно са били зачитани. Особено по времето на великия български цар Иван Асен II, известен със своята лоялност и просветен ум. Богомилите са се ползвали с доверието на народа, който им е вярвал, защото е познавал тяхното безкористие и морална сила. Те са играли ролята на духовни водачи, на съветници, на лечители. Затова, много вероятно, братята боляри Асен и Петър са разчитали на помощта им при обявяване на въстанието за освобождаване от византийско робство. И ако приемем, че около Търново е имало богомилски център, може би затова точно оттам започва въстанието, което довежда до възникването на Втората българска държава, управлявана от Асеневци, Тертеровци, Шишмановци. По това време богомилството се е развивало и разраствало, защото е водело умовете на хората към свобода. Свобода на мисълта и вярата, освобождаване от феодалните взаимоотношения и зависимости. И най-важното – проповядвало е една вяра, съвсем близка до първите християнски общини и до прякото Слово, разпространявано от първите апостоли. Тези общини, общества, са имали живот, коренно различен от другите. Изискванията били строги – богомилите не ядат месо, не се кръстят, не се покланят на иконите, не признават църквата. Това не означава обаче, че са изобщо срещу църковното влияние, но те искат църква, неподвластна на имотите и земните богатства, каквато е била през Средновековието православната, а още повече католическата, обявила на последователите им във Франция кръстоносен поход. Привързаността на народа към богомилите съвсем не означава, че всички те са били прости, обикновени хора. Богомилското влияние сигурно е проникнало и в по-висшите среди на болярите, дори на военачалниците, на хора, заемащи високи държавни постове. Така можем да си обясним изключителното великодушие, което проявява цар Иван Асен II (за него хронистите пишат изрично, че е син на стария Асен, основателя на Второто българска царство) спрямо победените войници на вероломния византийски деспот Комнин след битката при Клокотница. Той ги пуска да си вървят с мир по къщите. Жест, непознат в жестока средновековна Европа. А какво да кажем за постъпката на неговия чичо, необикновено красивия воин и политик цар Калоян, сразил надменните кръстоносци латинци, дошли да покорят и България, пленил техния император Балдуин и според една от историческите версии не го унижил, а го приел с почести и уважение в столицата Търново? В това семейство явно са имали друго разбиране за отношението към враговете. Не са ли били възпитавани от високоинтелигентните апостоли на богомилството, познаващи чудесно Светото Писание и особено Евангелието на Йоана и били просто магове на човешката душа? Сигурно Асеневци са се били докоснали до духовната сила на богомилите и са се ползавали от нея, изпитвайки едновременно с това и благотворното й влияние. Царедворците са общували с богомилите. Ето защо и в богомилските паметници в Босна и Херцеговина, за които ще говорим по-подробно по-нататък, виждаме лица на велможи, на хора с високо обществено положение. До тях има изписан знак, познат от украсените съдове на последните преди падането под византийска власт български феодали. Не, богомилите не са били ограничен кръг от бедни и онеправдани хора, а общество с влияние и поддръжници сред всички съсловия. В тяхната школа и по-специално в средата на посветените, на апостолите, е имало и жени. И в Христовата школа е имало жени, но при богомилите те са не само обикновени ученици, а и посветени, които ръководят и другите, изпълняват мисии, задачи, пътуват до далечни чужди земи, докъдето е прониквало това всеобхватно мощно движение и Учение.

Тепърва ще се разкриват достойнствата на тази социално здрава организация, където равенството е подчертано не чрез принуда и закони, а от свободната мисъл. При богомилството надделява убеждението, в никакъв случай догмата. Там Истината е правда, мисълта, идеята водят съзнанието към свобода. Моралът е нов, схващанията за света са други и взаимоотношенията се градят на основата на пълно взаимно зачитане. Свободата на волеизлиянието и просветеното съзнание са съвсем нови явления за Средновековието и не могат да се сравнят с никоя религия и философия от онова време. Те проповядват нов начин на живот с пълно освобождаване на личността, като същевременно се спазват изискванията на общността и нейните закони за взаимопомощ и съвместно съществуване. Идеята напомня школата на есеите, където вероятно е възпитаван младият Исус Христос в Израиля. Кой знае? Ала във всички случаи богомилството е българско оригинално явление, което по-късно ще даде своите мощни издънки в цяла Западна Европа, ще посее кълновете на хуманизма през Ренесанса, а след това ще повлияе духовно и върху движението за промяна на католическата църква – Реформацията.

Би било твърде учудващо, ако една философия, създала цялостен мироглед, който ще възроди Европа, няма създадено и свое изкуство. На Босна и Херцеговина дължим опазването на това изкуство върху камък - дълготраен материал, който остава във вековете. Паметниците, надгробните монументи по тия земи са създадени не наведнъж, а с течение на времето и това ги прави един разказ не само за идеята на това изкуство и неговото развитие, но и представлява етнографски, фолклорен материал върху българското минало. Защото тези паметници, твърдим, са български, и то точно на тези български богомили, които са основали тук своя държава, траяла дълги години, а после потънала в небитието. Богомилите по-късно приели мохамеданската вяра и след това преминали в други измерения на времето. Но паметниците им останали. Останало онова прабългарско познание за звездите, месеца и слънцето, известно на прабългарите, дошли от далечния Памир, а може би и от по-далече. Необгледна е прабългарската история и ако ние празнувахме 1300 години българска държава на Балканския полуостров, то назад във времето имаме още доста извървян държавнически път. Ще го открием, стига да се отвори завесата, спусната над нашата история от преднамерени историци...

Христина Милчева