Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.02.2008 17:57 - Нощта на Червеното Небе
Автор: ve6terkata Категория: Други   
Прочетен: 1500 Коментари: 1 Гласове:
0

Последна промяна: 22.02.2008 17:58


През 1920, един мъдър човек от племето Апахи получи четири пророчески видения, които предсказаха краят и унищожението на човешкия род, освен ако всички приложат Духът във всекидневния си живот.
Две от предсказанията вече са се сбъднали.

Много хора могат да виждат в бъдещето, но малцина успяват с правилното назоваване на времето на събитията. "Дядото" беше мъдър човек-апах, разузнавач с името Прикриващият се Вълк, който беше израсъл извън кръга на влияние на белите хора. Многото му предсказания не само се сбъднаха по описания начин, но и по времето за което бяха предсказани.
Том Браун младши се е учил от Дядото в продължение на 20 години от мига на първята им среща, когато Том е бил на седем години. По онова време Прикриващият се Вълк е бил дядото на най-добрият приятел на Том. Следващите редове са извадка от книгата на Том "Търсенето" и говорят за предсказанията на Дядото към цялото човечество.
Връщайки се назад аз ясно виждам, че Дядовите предсказания са оставили най-голям отпечатък върху живота ми. По онова време те не предизвикаха у мен нещо повече от страх и внимание. Когато предсказанията му започнаха да се сбъдват едно по едно, тяхното всепреследващо въздействие започна дълбоко да ми въздейства.

Повече от всеки ясновидец и предсказател, който съм срещал, предсказанията на Дядото, малки и големи, се сбъдваха точно по времето за което бяха предсказани и точно както бяха видени. При тези събития не мога да не чувствам тежеста им в моя живот.

Дядото можеше да вижда в бъдещето с голяма акуратност. Не само можеше той да ни каже какво ще се случи в следващия момент, ден, седмица или година но със същата акуратност можеше да предскаже възможното бъдеще за десет и повече години напред. Не отдавна започнах да събирам подробни записки от предсказанията му заедно с други бележки за умения за оцеляване, проследяване, осъзнаване и познания за Духа. Получих от Дядото стотици лични малки предсказания, повечето от които досега са се сбъднали. Редом с малките пресказания имам и списък със 103 големи, от които до ден днешен, над 65 са се сбъднали, не само на предвиденото мястото и време но и точно по поредността в която бяха дадени.

Дядото казваше, че няма бъдеще, има само възможни бъдещета. "Сега"-то беше като дланта, с всеки пръст бъдейки възможно бъдеще и, както винаги, едно от тези бъдещета винаги е най-силно - пътя, който със сигурност ще ни доведе до който основните събития. Така, че неговите предсказания бяха за възможно бъдеще, което винаги ни оставя избор.

"Ако човек би извършил винаги правилният избор", казваше той, "тогава той осезателно би изменил насоката на възможното бъдеще. Никой човек, тогава, не трябва да се чувства незначителен, тъй като се изисква само един, за да промени съзнанието на цялото човечество чрез Духът Който Пребъдва Във Всичко. С други думи, една мисъл въздейства на друга, после друга, докато си прокара път през цялото Сътворение. То е същата мисъл, същата сила, която кара цялото птиче ято да промени курса си, сякаш има едно съзнание."

При всичките лични и глобални предсказания, които Дядото изрече, четири изпъкват над останалите. Това са тези, които бележат унищожението на човека и живота на Земята, такъв, какъвто го познаваме. Въпреки всичко Дядото каза, че ние все още бихме могли да променим нещата, дори след като първите две предсказания вече са се сбърнали, ала след третото няма да има връщане назад.

Сега, след като сме преминали второто предсказание, опасност и унищожение са съвсем видни и единственият ни изход е да работим повече за промяната на видимо необратимото. Неотложността която чувствам в момента, повече от всякога, е пряк резулата от сбъдването на второто предсказание. Това е и причината да уча хората, някога с доза отчаяние, и преследващо ме чувство, че времето ни бързо изтича.

Трябвало е да работя по-усилено, със същото отчаяние, много по-рано, но аз, както останалата част от човечеството, се нуждаех от силно разтърсване за да се мотивирам. Трябваше да се досетя, че нещата, които предсказа той някой ден ще се сбъднат, така както малките му предсказания се сбъдваха вежедневно.

Той предсказа основаването на училището, моите книги, семейството и дори най-ужасните ми грешки, които щях да направя докато се опитвам да живея с обществото.

Предсказанията му се сбъдваха всекидевно и при все това аз просто не вярвах, че големите предсказания за унищожението на човека ще се сбъднат и ето, че реалността им ме удари жестоко. Тогава в мен се надигна тревогата.

Спомням си толкова ярко "нощта на четирите предсказания", както ги наричам. По онова време бяхме прекарали заедно с Дядото пет години, през което време свикнах с предсказанията и тяхната акуратност.

Способността ни да разбираме нещата от света на Духа беше толкова овладяна, колкото способността ни да оцеляваме и проследяваме. Вече много малко от това, което обществото нарича паранормално ни шокираше, защото чудесата бяха част от ежедневното ни съществувание. Дядото беше едно живо чудо и много от нещата, които той всекидневно извършваше, някой път неосъзнато, биха били приети за чудо от мнозина. При все това, ноща на четирите предсказания ни поднесе шок, никога неизпитан дотогава.

Бяхме се изкачвали цял ден с малки почивки, запътени към място, където щяхме да устроим лагера си, на върха на малък хълм, който сега наричам Хълма на Предсказанието. Беше обичайно изкачване в средата на лятото: горещо, влажно и прашно, без достъпна вода по целия път. Както винаги ние начесто спирахме или се отклонявахме за да изследваме различни места по пътя ни. Приключението и изследването ни поддържаше свежи и енергични, оставяйки умората, жегата и жаждата на заден план.

Попътьом, Дядото спираше да ни предаде уроци по оцеляване, ориентиране и чувстване -- уроци свързани с осъзнаването на Духа. Много често ние бяхме дискутирали бъдещето и, почти толкова често, миналото -- далечното минало.

По едно време ние напуснахме еленовата пътечка, по която вървяхме, и последвахме Дядото през гъсти храсталаци. Дърветата и шубраците бяха доста по-различни от останалите в Pine Barrens, и аз моментално разпознах това място като стара ферма или подобие на градче. Въпреки, че сградите отдавна бяха изгнили, растенията и дърветата бележеха местата, където цивилизацията някога е процъфтявала. Преминавайки през няколко гъсталака накрая се озовахме в яворова горичка с много високи и стари дървета. От дебелите им клони и по стеблата се увиваха огромни бръшляни, като в джунглата. Всъщност всичко изглеждаше така не на място. В мига в който седнахме дълбок духовен усет за осъзнаване с спусна върху мен и тогава забелязах надгробните камъни.

Това беше място на много старо и вероятно забравено гробище, може би принадлежало някога на града съществувал тук. Камъните бяха стари, някои полегнали на земята, други стърчащи в разни посоки, нито един изправен. Растения и храсти бяха обгърнали много от тях, а надписите им -- отмити от времето.

В този миг ние бяхме във възхищение, смирени и благоговеещи пред това място на смъртта и в същото време удивени как Дядото го намери толкова лесно. Доколкото знам, никой не е бил тук преди нас, нито Дядото някога е говорил за това гробище. При все това поради някаква причина той беше привлечен тук, знаейки за него на някакво невидимо за нас духовно ниво. Той е знаел, подозирам, че това ще стане един поучителен урок за нас.

Той пристъпи към надгробен камък наполовина скрих от бръшляни и внимателно ги отмести. След дълго мълчание той ни направи знак да дойдем. Ние едва съзирахме надписа на името или датата, но в основата беше ясно издълбано "на 12 години".

Тогава Дядото проговори. "Кои са тези хора; кое е това момче? За какво са работили и къде са били надеждите, мечтите и въображението им? Дали са работили физически или са работили за неща отвъд плътта, за по-велика цел? Определено, те са въздействали върху Духа Пребъдващ във Всичко, ала дали те наистина са работили с най-доброто от себе си за да подобрят бъдещето на внуците си или са извършили нищо повече от затвърждаване на мита на обществото? Дали са били щастливи, весели и изпълнени с духовен възторг или са живели посредствения живот на работници. И дали това момче е живяло близо до Земята и Създатели или се е отказало от младостта си, усета за приключение заради тежкия труд, както родителите му и техните родители? Това момче е било на твоята възраст и, аз подозирам, е имало също както тебе надежди и мечти. Но това е неговото завещание, да лежи в забравен гроб."

"Но Дядо", казах аз, "не е ли просто достатъчно да си щастив и живееш живота си в неговата пълнота?"

След дълго мълчание, Дядото отговори: "Не е достатъчно човек да е просто щастлив в плътта, но той трябва да е щастлив и весел в духа. Защото без духовно щастие и проникновение животът е повърхностен. Без да търсиш нещата на Духа, животът е празен и живян на половина. А под духовен живот аз не разбирам просто да се отделиш настрани в дневно или седмично почитание, но да търсиш духа във всеки момент, във всеки ден. Аз ще те попитам: Какво са извършили тези хора за да потърсят духовно просветление и проникновение? Дали са се предали на живота, който е бил нищо повече от работа? Бил им е даван избор във всеки ден от живота им - както на тебе ще ти бъде деден избор да търсиш проникновението на Духа или да се оттеглиш в примирение към живот, изпълнен с безмислена работа. Краят е винаги същият: забравени гробове и забравени мечти на забравени хора. Не е важно, че някой ще забележи или спомни, но че ти ще работиш за да докоснеш Бог и да въздействаш по позитивен начин на Духа, Който Пребъдва във Всичко, приближавайки съзнанието на човека по-близо до Създателя."

Ние напуснахме гробището без да промълвим дума и се отправихме към лагера ни на хълма. Докато стигнем дотам захладня, а слънцето отдавна се беше скрило. Времето изглежда летеше неусетно, докато построявахме заслон, запалихме огън и събирахме дърва. Съзнанието ми беше погълнато от урока при гробищата. Колко ли съм подобен, мислех си аз, на онова безименно мъртво момче в забравения гроб. Дали търсех само плътта, не работейки достатъчно упорито за нещата на Духа?

Тогава бе, когато осъзнах дълбочината на урока, който Дядото се опитваше да ме научи. Осъзнах, че трябва да живея живота си така, сякаш днес е последният ден от живота ми, защото така се беше получило с малкото момченце. Никой не може да бъде сигурен в още един ден и че ние трябва да преминаваме през пълнотата на всеки ден в плът и най-вече в Духа. Не е важно дали някой ще запомни кои сме били, но дали сме направили положителна промяна в съзнанието на Духа, който Пребъдва във Всичко Живо, живата сила на Земята, и извършвайки това да се изпълним с Духа и да се докоснем до Бог.

След като работата беше завършена аз седнах до огъня, отпочивайки, все още дълбоко замислен за момчето в гробището. Дядото седеше по-далече от огъня, със затворени очи, но аз подозирах, че не спи. В проблясъците на пламъците осанката му наподобяваше повече на дух, отколкото на плът. Той тихо се наведе напред и отговори на многото въпроси, които имах в съзнанието си. На моменти способността му да знае какво имам наум ме разтройваше, ядосвайки ме, че той може би знае мислите ми.

"Наблюдавал ли си някога ято чайки, как те се полюшват и плават с течението, ставайки на моменти не сбор от отделни животни но един организъм, придвижвайки се като едно цяло заедно? Когато се устремят в полет, сплотенотта им е повече от изумителна и удивителна. В миг те всички полетяват в дадена посока и после, за секунда, цялото ято се обръща едновременно и поема в нова посока."

"Ако ги наблюдаваш от близо, там няма да откриеш нито една птица, която взима самоволно решението да завие, но, както изглежда, това е Духа, колективно съзнание, което преминава през ятото в миг. Когато се наблюдава отдалеч, ятото изглежда като едно животно, един организъм, едно съзнание, направлявано от колективна сила и духа на всички индивидуалности. Това е същото съзнание, което протича и през човека, природата - което ние наричаме "Духът, Който Пребъдва във Всичко", или "силата на живота".

Подозирам", продължи той, "че една а птицата, която създава мисълта, която обръща цялото ято, и че тази мисъл на мига манифестира във всички други. Индивида тогава се издига над себе си и става едно с цялото. Така, заедно, птицата пребъдва в ятото и ятото пребъдва в птицата. Така, че не питай как можеш ти да повлияеш на животворната сила по позитивен начин, тъй като Духа, който пребъдва в птиците, пребъдва и в теб. Един индивид, една идея, една мисъл може да обърне ятото на обществото от пътя на унищожението на днешното време. Не е въпросът дали можем да променим нещо, защото ние всички извършваме промяна, всеки по свой си начин. Важното е различаването.

"Значи, ако живеем живот близо до Духа, търсим духовно проникновение в единство, това ще повлияе на резултата на живота?", попитах аз. Твърдението ми беше повече въпрос, отколкото изявление.

"Не е достатъчно", каза Дядото, "просто да търсиш нещата на Духа на личностно ниво. Да правиш това е егоистично и тези, които търсят царството на Духа за себе си не работят за промяна на Духа, който прониква съзнанието на човека. Вместо това те избягват, крият се от отговорността си и използват мъдростта си за собственото си възвеличаване. Духовния човек трябва да работи за принципа, за каузата -- пътешествие далеч по-велико от възвеличаването на себе си, за да повлияеш на духа, който може да промени пътя на човешкото унищожение."

Мълчаливо стоях в покоя на ноща, отчаяно опитвайки се да разбера думите на Дядото. Накратко, не беше достатъчно да работя за собственото си духовно просветление, но да работя за духовното просветление на цялото човечество. Да се работи само за себе си, да се затвори човек в търсенето на духовен екстаз е да бягане от отговорност. Тове, което Дядото казваше е, че един духовен човек трябва вземе философията и мъдростта на Земята и да ги върне обратно в модерното общество.

Дядото проговори наново. "Да се опитваме да живеем духовен живот в модерното общество е най-трудният път, който някой може да измине. Това е път на болка, на изолация, на разклатена вяра, но това е единствения път, по който Визията ни може да стане реалност. Така, че истинската посока в живота е да се живее философията на Земята в ограниченията на човека. Няма църква или храм, който ни трябва за да търсим мир, защото наши са храмовете на дивата природа. Няма духовни водачи, тъй като сърцата ни и Бог са единствените ни водачи. Ние сме разпръснати, малцина говорят или разбират нещата, в които живеем. Затова вървим по този път сами, защото всяка Визия, всяко Търсене е уникално в индивидуалността си. Но ние трябва да вървим в обществото, в противен случай Визията ни умира, а човек не живеещ своята Визия е жив мъртвец."

Дълго време не си продумахме. Аз се отдадох на собствените си мисли и съмнения. Не исках да живея всред обществото, защото дивото беше моят дом, любов и духовен възторг. Не виждах защо човек не може да живее Визията си всред чистотата на дивата природа, далеч от лудницата на обществото. Усещах нуждата да намеря причина да занеса наученото обратно в обществото.

Гласът на Дядото разпръсна мислите ми. "Земята умира. Унищожението на човека е близо, толкова близо, че ние всички трябва да работим за да променим пътя на смъртта. Ще трябва да платим за греховете на дедите ни, тъй като дълго сме живели в общество, което убива внуците си за да ги даде на децата си. Не можем да говорим за почивка и не можем да избягаме; твърде много в миналото са бягали. Много е лесно да се живее духовен живот далеч от човека, но истината за Визия в духовния живот може да бъде изпробвана и стане реалност само когато е изживяна близо до обществото."

"Как да разбера, че сме толкова близо до това унищожение?", попитах.

"Имах Визия", Дядото каза. "Това беше видение за унищожението на човека. Но човек ще бъде предупреден четири пъти, две от които ще дадат на човека шанс да промени пътищата си и две, от които ще дадат на децата на Земята време да избягат от яростта на Твореца".

"Как ще позная тези предупреждения, тези знаци?", попитах.

Дядото продължи. "Те ще бъдат видни за теб и тези, които са се научили да слушат Духа на Земята, но тези, които живеят в плътта и знаят само плът няма да ги познаят или разберат. Когато тези знаци, предупреждения и предсказания бъдат дадени, тогава ще разбереш тревожността на това, което говоря. Тогава ще разбереш, защо хората трябва да работят не само за собственото си изпълване с Духа, но да принесат това проникновение на съзнанието на модерния човек."

Четирите Знака

Дядото беше се странствал няколко години и беше прехвърлил 40, когато Визията на четирите знака му беше дадена. Той точно беше завършил третия си Vision Quest във Вечната пещера, когато Визията се изяви. Той беше седнал на входа на пещерата, чакайки изгрева на слънцето, когато духът на войн се появи пред него. Той почувства, като че е в състояние между сън и реалност, заспал и пробуден, докато духът накрая проговори и той разбра, че това не е неговото въображение. Духът повика Дядото по име и му кимнал да го последва.

Стоейки, Дядото неочаквано беше транспортиран в друг свят. Отново, помислил той, че сънува, но плътта му можеше да усети реалността на мястото, сетивата му знаеха, че е в състояние на реалност но в друго време и място.

Духът проговори на Дядото: "Това са неща, които предстоят и ще бележат унищожението на човека. Може никога да не ги видиш, но трява да работиш за предотвратяването им и да предадеш тези предупреждения на внуците си. Те са възможните бъдещета за това, какво ще стане, ако хората не се върнат към Земята и започнат да се подчиняват на законите на Твореца и Бог. Ще има четири знака, четири предупреждения, които само децата на Земята ще разберат. Всяко предупреждение отбелязва началото на възможно бъдеще, и с осъществяването на всяко предупреждение, ще се осъществява и бъдещето, което то маркира."

С това духът-войн изчезна и Дядото бе оставен сам в този странен, нов свят.

Първият знак

Светът беше като нищо познато досега. Това бе сухо място, без растителност. В далечината той видя селце, направено от палатки и плат. С приближаването към селцето, зловонието на смърт го заля и той почувства, че му се повдига. Чуваше плачещи деца, стоновете на старците и звук на болест и безнадеждност. Камари от тела лежаха в открити ями, очаквайки да бъдат погребани. Изпитите им лица и костеливи фигури говореха за гладна смърт. Телата имаха повече вид на скелети, отколкото на плът; млади и стари изглеждаха еднакво, тъмно кафявата им кожа сега беше сива като сажди. Докато Дядото влизаше в селото, живият ужас на гладната смърт го потресе дълбоко. Децата едва вървяха, възрастните умираха налягали и навсякъде имаше викове на болка и страх. Зловонието на смърт и усещането за безпомощност връхлетя Дядото принуждавайки го да напусне селото.

Тогава един старейшина се появи пред Дядото, говорейки първо на непознат език. Дядото осъзна, докато старейшината говореше, че това беше дух на мъж, който не беше вече в плът, човек, някога вървял по духовен път, вероятно шамана на това племе. Тогава той осъзна какво стария човек се опитваше да му каже.

Стареца говореше меко. "Добре дошъл, в мястото, което ще бъде наречено "Земята на гладната смърт". Светът един ден ще гледа всичко това с ужас и ще потърси обвинение за сушата във времето и Земята. Това ще бъде първото предупреждение към света, че човек не може да живее извън законите на Сътворението, нито може да се бори с Природата. Ако света види причината за глада и безмислената смърт, един голям урок ще бъде научен. Ала, опасявам се, света няма да съзре вината в себе си, но ще обвини Природата. Света няма да види, че е създал това място на смъртта принуждавайки хората да правят големи семейства. Когато естествените закони на земята са нарушени, хората загиват от глад, така, както Природата прави с елените през зимата, когато станат повече отколкото земята може да изхрани."

Стареца продължи: "Тези хора трябваше да бъдат оставени на мира. Някога те разбираха как да живеят със Земята и богатството им се измерваше в щастие, любов и мир. Но всичко това им бе отнето, когато света ги видя като примитивна общност. Това бе тогава, когато света им показа, как да създадат ферми и живеят по-цивилизовано. Светът беше този, който ги отклони живота им извън законите на Създателя и, като резултат, сега ги принуждава да умрат."

Старият човек започна бавно да се отдалечава, обратно към смърта и отчаянието. Той се обърна за последен път към Дядото и каза: "Това ще е първият знак. Ще има гладна смърт преди и след тази, но никоя няма да привлече погледа на света толкова, колкото нея. Децата на Земята ще разберат урока на тази болка и смърт, но света ще го види само като суша и глад, обвинявайки Природата вместо себе си."

С това старият човек изчезнал и Дядото се намерил обратно в устието на Вечната пещера.

* бележка на автора: Това е голямата Африканска суша, която вдъхнови начинанието за събиране на помощи "Ние сме Света" на Боб Гелдоф.

Дядото легна назад, мислейки за всичко преживяно. Той знаеше, че това е Визия за възможно бъдеще и че духът на война го е завел там за да го научи какво би се случило. Дядото знаеше, че хора по цялата земя гладуват, но защо беше този глад толкова критичен, толкова по-важен от останалите?

Тогава Дядото си спомни какво старейшината му каза, че целият свят ще забележи, но няма да научи урока, който смъртта и глада се опитваха да покажат. Уви, децата щяха да умрат напразно.

Дядото огледа наоколко безплодната земя, която заобикаляше Вечната пещера, опитвайки се да възстанови ралноста на "сега"-то. По-късно той каза, че все още било трудно да разграничи между пробуждащата се реалност и света на Визията, но усещал, че е обратно в своето време и пространство."

Каза ми, че Вечната пещера винаги е била място за разкриване на Визии за възможни и верояни бъдещета и не е необикновено за търсещия да има видение при входа на пещерата, а не вътре.

В състояние на физическо и емоционално изтощение, Дядото потъна в дълбок сън, ала духът на война отново се яви пред него и припомни за първия знак.

В съня, духът проговори на Дядото. "През тези години на глад, първият знак, хората ще бъдат поразени от болест. Болест, която ще се носи по земята и ще тероризира масите. Белите престилки [доктрори/учени] няма да дадат отговор на хората и велик плач ще се издигне над земята. Болестта ще се роди от маймуни, наркотици и секс. Ще разрушава човека отвътре, правейки обикновенната болест убийствена. Човечеството ще докара саму върху себе си проклятието като резултат от живот на преклонение пред лъжливи богове и несъзнателния дух на наркотиците." [забележка на автора: Вероятно става дума за СПИН]

Духът продължи. "Наркотиците ще предизвикат войни в градовете на човека и нациите ще се надигнат срещу тези войни, срещу тази убийствена болест. Ала нациите ще се борят неправилно, биейки по-скоро по резултата, отколкото по причината. То никога няма да победи войните, докато обществото не промени ценностите си и престане да преследва боговете на секса и наркотиците. Тогава ще е, в годините на първия знак, когато човек може да промени посоката на вероятното бъдеще. Тогава ще е, когато може да осъзнае големият урок на глада и болестта. Тогава все още ще има надежда. Ала веднъж появил се втория знак за унищожение, Земята вече не може да бъде излекувана на физическо ниво. Само духовно изцеление може да промени възможното бъдеще на човечеството."

След това, духът-войн оставил Дядото да се възстанови напълно в дълбок сън. Визията била дадена.

Вторият знак

Дядото се събуди на входа на пещерата още веднъж. Споменът за духът на война беше все още жив, думите звучаха в душата му.

Когато Дядото погледна пейзажа около себе си, всичко се беше променило. Местността изглеждаше по-суха, никаква растителност не се виждаше, животни лежаха умирайки. Смрад на смърт се носеше над земята, прахът беше гъст и задушен, силната жега - враждебна. Нагоре в небето, слънцето изглеждаше по-голямо и ярко, никакви птици и облаци не се виждаха, въздухът изглеждаше по-гъст. Тогава бе, когато небето сякаш се развълнува и огромни дупки започнаха да се появяват. Дупките се разкриваха с отекващ гръмотевичен звук и цялата Земя, камъни и пръст се разтърсиха.

Ципата на небето изглеждаше открита и разкъсана, като множество зеещи рани, а през тези рани се просмукваше течност, приличаща на гноя на инфекция, огромно море от плуващи отпадъци, нефт и мъртва риба. През една от тези рани Дядото съзря плуващите тела на делфини, придружени от огромни катаклизми на Земята и стихийни урагани. Докато усещаше тресящата се земя, очите му обгърнаха пейзажа около него, където изведнъж всичко се превърна в бедствие. Планини от отпадъци достигнаха до небето, гори лежаха отсечени и загиващи, бреговете бяха наводнени и ураганите се надигнаха с невиждана гръмотевична сила. С всеки изминат момент, Земята се разтърсваше с все по-голяма сила, сякаш искайки да се раззине и погълне Дядото.

Изведнъж Земята спря бесния си танц и небето се изясни. От прашната мараня прекрачи духът-войн и спря до Дядото. Гледайки в лицето на духа той съзря едри сълзи стичащи се от очите му и падащи на земята със сух звук.

Духът се вгледа продължително в Дядото и проговори "Дупки в небето".

Дядото помисли за малко, после, с въпросителен и недоумяващ тон каза "Дупки в небето?!"

Духът каза. "Те ще станат вторият знак за унищожението на човека. Дупките в небето и всичко, което видя би могло да стане човешка реалност. Тук, в началото на втория знак, човек повече не може да излекува Земята с физически действия. Тук е, където човек трябва да забележи предупреждението и да работи с всички сили за промяна на бъдещето. Ала човек ще трябва да работи не само физически, но и духовно, чрез молитва, защото само чрез молитвата на човек Земята ще може да излекува себе си."

Последва дълга пауза, докато Дядото си мислеше за абсурда на дупките в небето. Със сигурност той знаеше, че е възможна духовна дупка, но дупка, която да забележат нациите на земята изглеждаше абсурдна.

Духът се приближи и проговори отново, почти шепнейки. "Тези дупки ще са пряк резултат от живота на човека, пътуванията му, и греховете на предшествениците му. Тези дупки, вторият знак, ще бележат унищожението на внуците му и ще бележат живота на човека далеч от Природата. По това време ще стане и велик преврат в мисленето на човечеството. То ще се изправи пред избора да продължи по пътя към самоунищожение или да се върне обратно към философията на Земята и простото съществувание. Тогава е, когато решението трябва да бъде взето или всичко ще е загубено."

Без да продума повече духът се обърна и се запъти обратно към праха.

Третият Знак

Дядото прекара следващите четири дена на входа на пещерата, въпреки, че през тези дни нищо не му проговори, дори и Земята. Той каза, че е време на голяма печал, самотност и време на преосмисляне на всичко случващо се.

Той знаеше, че тези неща няма да се случат през неговия живот, но трябваше да се предадат на хората в бъдещето със същата тревожност и сила, с която му бяха дадени. Не знаеше как би могъл да обясни тези неща на хората. Със сигурност старейшините и шаманите на племената биха разбрали, но не и обществото, и определено не хората, откъснали се от Земята и Духа.

Той престоя неподвижен цели четири дена, като направен от камък, а сърцето му натежа от бремето, което сега носеше.

На края на четвъртия ден дойде и третата Визия. Докато той се взираше в пейзажа и залязващото слънце, небето изведнъж се втечни и стана кърваво червено. До където му стигаше погледа, небето беше плътно червено, без вариации, сенки, форми или светлина. Цялото Сътворение изглеждаше застинало, сякаш очаквайки невиждана заповед. Време, място и съдба изглежда бяха смразени от кървящото небе. Той престоя дълго време втренчен в небето в състояние на страхопочитание и ужас, тъй като червеният цвят на небето беше невиждан в кой да е изгрев или залез. Цветът бе цвят на човек, не Природен, и беше с отвратителен смрад и вид. Изглеждаше че прогаря Земята, където я докоснеше и навсякъде се чуваха викове на страх и болка.

Отново, духът на война се яви на Дядото, но този път като глас от небето. Като гръмотевица, гласа разтърси пейзажа. "Това ще е третият знак, нощта на кървящите звезди. Тя ще бъде видяна по целия свят, защото небето по всички земи ще бъде червено с кръвтта на звездите, ден и нощ. Тогава е, с този знак на трето възможно бъдеще, когато няма да има повече надежда. Животът на Земята, както човекът го знае, ще престане и няма да има повече връщане назад, физически или духовно. Тогава е, когато ако нещата не се променят по време на втория знак, човекът ще знае, че унищожението на Земята предстои. Тогава е, когато децата на Земята трябва вече да се намират в диви места и да се скрият. Защото, когато небето закърви, няма да има повече безопасност в света на хората."

Дядото седна шокиран и ужасен, а гласът продължи:

"От този миг, когато звездите кървят, до четвъртия, последния знак, ще има четири сезона на мир [да, това е, една година]. През тези четири сезона децата на Земята трябва да заживеят дълбоко в диви места, да открият нов дом, близо до Земята и Твореца. Само децата на Земята ще оцелеят и те трябва да живеят философията на Земята, никога завръщайки се повече към мисленето на хората. А оцеляването няма да е достатъчно, защото децата на Земята ще трябва да живеят в единна близост с Духа. Затова кажи им да не се замислят, когато третия знак се покаже със звездите, защото ще има четири сезона за спасение."

Дядото каза, че гласът и червеното небе останаха за седмица, след което изчезнаха тъй бързо, както и бяха проявени.

Четвъртият знак

Той не си спомняше колко дена беше прекарал на входа на пещерата нито пък това имаше значение, защото бе получил Визията, за която беше дошъл.

Бе тогава, в последната нощ при Вечната пещера, когато четвъртата Визия дойде до Дядото, този път с глас на малко дете.

"Четвъртия и последен знак ще се появи през следващите десет зими [10 години] следвайки нощта на червеното небе, когато звездите ще кървят. През това време, Земята ще се излекува и човекът ще загине. През тези десет години, децата на Земята трябва да останат скрити всред диви места, да не правят постоянни местообитания и да скитат за да избягнат контакти с остатъците от силите на човека. Те трябва да останат скрити, както древните разузнавачи, и да се преборят с подтика за завръщане в света на хората. Любопитството би убило мнозина."

Последва тишина, докато Дядото не проговори на детския дух. "И какво ще стане със света на човека?"

Отново тишина, нарушена от детския глас: "Ще има голям глад по света, глад, какъвто човек не помни. Водите ще се вгорчат, отровите на човешките грехове ще се просмучат силно във водите и почвите, езера и реки. Посевите ще повехнат, животните на човека ще загинат и болести ще изтребят масите. Внуците ни ще се хранят от остатъците на мъртъвците и навсякъде ще има викове на болка и мъка. Скитащи банди от хора ще убиват себеподобни за храна, а водата ще бъде оскъдна, ставайки все по-недостъпна с всяка изминаваща година. Земята, водата и небето ще бъдат отровени и човек ще изживее гнева на Създателя. Човекът първом ще се скрие в градовете но там ще загине. После ще избяга всред дивата природа но тя ще го унищожи, защото много преди това им е бил даден избор. Човекът ще бъде унищожен, градовете му ще потънат в развалини и тогава децата ще платят за греховете на майките и бащите си.

"Никаква надежда ли няма да има?" запита Дядото.

Детето проговори отново. "Ще има надежда само по време на първия и втория знак. След третия знак, ноща на кървящите звезди, няма да има повече надежда и само децата на Земята ще оцелеят. Човекът ще получи три предупреждения; и ако все пак има надежда, то само децата на Земята ще изчистят себе си от рака на човечеството, от разрушителното мислене на човешкия род. Децата на Земята ще са тези, които ще донесат надеждата за ново общество, живеещо в близост със Земята и Духа."

Последва тишина, околността се изчисти и се върна към нормалния си вид а Дядото излезе от Визията.

Дядото ми преразказа историята с най-голями детайли през ноща на четирите предсказания. Не мисля че някое събитие е било пропуснато, а моща на Визията му стана част от духа ни, движеща сила.

Престоях дълго време на хълма. Огънят отдавна беше угаснал и всички бяха заспали. Природата изглеждаше застинала, чакаща да премине тъмната част на ноща. Почувствах се сам и уязвим, сякаш цялото творение разглеждаше всяка моя мисъл.

Дядото получи тази Визия някъде през 1920 г.
Пророческото видение на "Дядото"

occultism.biz


Тагове:   небе,


Гласувай:
0
0



1. анонимен - това е самата истина
14.03.2008 21:36
това е самата истина
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ve6terkata
Категория: Други
Прочетен: 147756
Постинги: 59
Коментари: 39
Гласове: 859
Архив
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031
Блогрол